Загуба...позволено ли е да я изразиш?

Загуба…

Всяко сбогуване, всяка загуба, която преживяваме в живота си е различна и я преживяваме по различен начин. Колкото и пъти да сме преминали по този път виждаме че всеки следващ е различен и най-вече нямаме имунитет срещу болката и всички емоции и усещания през които преминаваме. Болката си е болка, загубата си е загуба.

Няма приравняване, няма сравнение, няма еднаквост. Всяка загуба е различна. Единствена сама по себе си.

Загубата на брат си е загуба на брат, и е различна от загубата на сестра.

Загубата на сестра е различна от загубата на родител.

Загубата на баща си е загуба на баща, и е различна от загубата на майка.

Загубата на майка си е загуба на майка, и е различна от загубата на дете.

Загубата на дете си е загуба на дете.

Загубата на съпруг/а си е загуба на съпруг/а.

Загубата на баба или дядо си е загуба на баба или дядо.

Във всяка загуба има сходни елементи, периоди, емоции, модели на превъзмогване но само толкова. Всяко преживаване е индивидуално и като дълбочина и като интензитет и като продължителност. Колкото по дълбоко сме се чувствали свързани с човека който е починал, толкова по дълбока ще и скръбта ни към него. Тук не става въпрос за връзката между двама ни, а за нашата, вътрешната ни лична свързаност която сме изпитвали към него. Всичко това зависи от нашите чувства към починалия. Колко важен и ценен е бил той за нас в живота ни, без значение какво сме показвали и демонстрирали навън. Вътре в нас колко дълбоко е бил значим за нас. Колко силно сме го обичали и ценили.

Това е лично, дълбоко, честно и много интимно обръщане навътре в себе си. Свързване, вглеждане, осъзнаване и проглеждане, какво изпитваме и какво сме изпитвали. Без маски. Без украси. Без залъгвания. Без илюзии. Там сме само ние и нашите чувства и усещания. И това много често е плашещо. Да бъдеш честен до болка със самия себе си, и то в период на скърбене може да бъде едно от най-трудните неща в живота на човек.

Да си позволим да скърбим и да дадем възможност на емоциите и на чувствата да минат през нас и да ги преживеем, е един тежък, но много здравословен и полезен за нас процес. Скърбенето има своите фази и периоди, през които скърбящия преминава. Целия процес продължава до около година година и половина, като това е в здравословната му форма. Това е нужния период, в който болката от загубата да може да се трансформира в приемане. Живото усещане за присъствието на човека, който е бил жив, но вече е починал да се превърне в спомен. Не да бъде забравен, а да се превърне в спомен.

Много често човек не успява да премине през процеса, а блокира в някоя от фазите от тях, което неминуемо се отразява на живота му, на вътрешното му състояние, а така също и на здравето му. Да се оставят емоциите да преминат през скърбящия е всъщност и начин той да има възможност да ги сподели, да бъде чута и приета неговата болка и загуба както от самия себе си така и от някой друг. За да намери вътрешната си утеха е нужно чувствата му да бъдат споделени с някой. Именно това най-често липсва в днешното ни еволюирало общество. Да бъде показана тъгата, болката и гнева от загубата и тя да бъде чута, валидирана.За да зарастне една рана е нужна грижа, да бъде промита, да бъде дезинфектицарана и да бъде оставена да изтече гнойта, преди да бъде превързана. И тук следват две много важни условия. Да и се даде нужното време да зарастне и второто да бъде проверявана дали зараства добре или има нужда от допълнителни грижи. Тези фактори важат с пълна сила и за душевната рана, която е в пъти по дълбока и болезнена от физическата. За съжаление повечето хора не са научени да се грижат за емоционалните, душевните и психическите си такива. Това са области които биват избягвани, независимо, че всеки усеща вътре в себе си тяхната тежест и важност. Обикновенно непознати места, непознати хора и всичко което е непознато буди страх и се избягва. Когато човек непознава емоциите си, непознава вътрешния си свят независимо че той е с него ежедневно, всяка проява на чувства и емоции която срещне в човека срещу него го кара да го избягва. Да стои на дистанция от него. Когато се стигне до ситуации в които е активиран страха, реакциите опират до три първични възможности заложени във всяко живо същество на земята, от животните до човека, а това са т.нар. бий се, бягай или замръзни.

Всичко това се усилва многократно когато е свързан със загуба на човек, защото тук е активиран най-силният страх на хората, страха от смъртта. С всички други страхове от като страх от загуба на пари, страх от болест, от самота, от изоставяне и др. при всички тях има елемент на надежда. Надежда, че нещо може да се промени. Но при досег със смърта надежда няма. Там е край! И това го прави най-страшния от всички страхове. Именно това докосване до темата за страха, активира неговото включване в двете страни и на тъгуващия и на хората около него и именно това усилва силата на всички емоции, и утежнява и затруднява тяхното усещането и изразяване.

Когато хората, които видят скръбта на тъгуващия, виждат преживяванията му, но колкото и да имат на ментално ниво желание за съпричастност и за помощ и подкрепа, но някак незнаят как да я изразят, немогат, сякаш са стегнати, усещат тялото си блокирано и сякаш усещат затруднение да се „движат“. Това обикновенно е състоянието замръзване. Болката в другия е активирала усещане за болка в самия човек и той неможе да се справи с това, и реакцията му е да се „изключи“, или по скоро да „заключи“ породилите си емоции, защото не знае как да се справи с това което чувства и изпитва. Характерно за такива хора, е че те са близко до страдащия, но не проявяват никакви емоции. Могат да стоят и да слушат, без да кажат нито дума, или ако заговорят то е за други теми. Те могат да са там поне физически, но емоционално не. Друга реакция на такива хора е да забравят за скърбящия, сякаш и той вече е починал.

При други хора, които когато видят болката, тъгата, мъката и всички емоции които излъчва скърбящия, се активират също емоции в тях, но обикновенно това са емоции от палитрата на гняв, неприемане, раздразнение, бунт и при тях се включва реакцията „бий се“. Техния начин за справяне е, чрез отпор да отхвърлят болката. Усещането за нея е нописуемо страшно за тях и те не допускат тя да ги достигне. Тук има силно усещане за гняв, видим или подтиснат, но именно неговата енергия бива ползвана за справяне. Тази реакция може да има различни проявления. Тук най-често се проявяват чрез съветите, „стегни се“, „трябва да се справиш“, „спри да мислиш за това“, „бъди мъж“, „бъди силна жена“, „колко време вече мина, докога ще ревеш“, „не реви пред децата ще ги травмираш“ и др. Реакциите са вербална агресия, манипулация, неща които всъщност в основата си причиняват насилие, било емоционално, физическо или психическо.

Третата реакция, която хората при среща с болката в скърбящия, проявяват е бягството. Това е когато виждайки емоциите и преживяванията, в скърбящия, се активира страха, от самите усещания, от неща които се включват от миналото но този човек, които сега той ги изживява като настояще в този си момент, но на несъзнателно ниво. Тялото, психиката не знаят как да се справят и той започва да избягва, да страни, да се крие, всички възможности в които да не се среща с човека срещу него. Всичко това му напомня за миналото с което той е дълбоко свързан. Една от реакциите при тези хора е дори и в разговор със скърбящия фокуса им е да се измества не към тъгуващия, а към темата за покойника.

Подобни са и механизмите в самия тъгуващ. Едни от тях сякаш застиват във времето, сякаш всичко спира и те остават в една от фазите, било в отричането, било в тъгата която в последствие преминава към депресивно състояние. Често срещана такава реакция е когато скърбящия говори за починалия в сегашно време, сякаш той е жив и нищо не се е случило.

При тези тъгуващия, в които се включи най-вече модела на справяне със страха с програмата бий се, изразяват тъгата си със споменатата вече реакция на изразяване на гнева вътре в тях, изразявайки се най-често чрез злоупотребата с алкохол, използване на цинични изрази, на обиди, на нападки, иронизирането и самоиронията, използването на черни хумор и др. Всички форми на отричане и отхвърляне на болката от приемането на загубата.

Третия вид изразяване на скръбта е изолация, която е много характерна за хората при които е включен модела на бягство. Те изживяват страданието си вътрешно, далече от погледа на хората и близките. Много често те тайно се надяват някой да ги потърси, но те самите рядко или по нездрав начин показват желанието си за свързване, което много често остава неразбираемо за околните. Проблема тук е, че така изолирали се, те всъщност губят връзка с другите и приемат това, че не са потърсени от хората като „отхвърляне“, без дори да съществува възможността, че може би другите си имат също техни проблеми и немогат да ги потърсят.

Всички тези начини на изрязяване на емоциите и на чувствата от загубата, колкото и да звучи странно отстрани имат една едничка цел, да се справят с болката. И това бива правено по начините които са им познати. Съзнателно никой от тях не иска да навреди умишлено на другия, но това са познатите им механизми и те биват използвани.

За жалост всички тези различните преживяния в хората, тълкуване и активиране на емоциите, води до разминаване на свързването между тях, което съответно поражда допълнително болка, самота и чувство на изоставеност, неразбиране и отхвърляне както в тъгуващия така и в хората около него.

Тези действия и реакции могат да бъдат смекчени, променени или или най-малкото да получат повече яснота от лекари, терапевти, хомеопати, и други специалисти. Всички те могат да подпомогнат както преминаването през процеса да бъде по леко, така и да се подпомогне да се подобрят взаимоотношенята в общуването между скърбящия и хората от неговото обкръжение и среда, било семейство, приятели, колеги и др. И това да бъде направено стъпка по стъпка.

Да чуваш какво ти споделя човека за болката си и за загубата си не означава че си свързан с него.

Да присъстваш с човека и неговата загуба, не означава че си свързан с него.

Да усетиш скръбта на скърбящия, да бъдеш там с него и за него, да се почувстваш свързан със споделянето му, тогава си свързан с него и точно това му помага да премине през процеса по леко. Това лекува раната в скърбящия и води до приемането на загубата му. Помага му да затвори процеса.

Следва продължение.